Поставянето на тазобедрени ендопротези е сред най- успешните и високорезултатни ортопедични хирургични интервенции през последните десетилетия. Сериозното и успешно развитие на технологиите в медицинската практика допринесе значително за по-безопасни и ефективни процедури. Докато дълги години на фокус бяха използваните материали и специфичния дизайн на разработваните импланти, то днес най-актуалните тенденции в ендопротезирането са свързани с така наречените Минимално инвазивни процедури (MIP/МИП) за достъп.
Още в началото е важно да се отбележи, че не във всеки случаи названието „минимално-инвазивен“ се използва буквално. В много случаи става дума за дефиниция, основана на базата на дължината на инцизията (разреза) на кожата. Операциите с дължина на разреза под десет сантиметра обичайно се означават като „минимално инвазивни“.
Основният проблем, който се свързва с точната дефиниция на понятието „минимално инвазивна хирургична процедура“ идва от липсата на единно определение какво означава „минимално инвазивен“.
Строго погледнато, като минимално-инвазивни процедури не бива да се означават всички постериорни достъпи. При тях винаги е необходима дезинсерция на външните ротатори.
В много случаи по-малък разрез на кожата не означава по-бързо възстановяване или по-малко болка. Въпреки все по-широкото приложение на минимално-инвазивни техники, към момента в световен мащаб все още липсват големи и последователни изследвания, за разлика от процедурите при традиционните тазобедрени ендопротези .
Какви обаче са предимствата и недостатъците на минимално-инвазивните техники за имплантиране на модерни тазобедрени ендопротези?
Смята се, че основната цел на минимално инвазивните процедура е намаляване на травмите, нанасяни на меките тъкани и сухожилията при хирургична интервенция. Целта е намалена кръвозагуба по време и след операцията, по-малко пост-оперативни болки, по-бързо възстановяване на движението и нормализиране на походката на пациента, и не на последно място – ускорено мобилизиране и намален период на рехабилитация.
Това са само някои от безспорните предимства, които пациента усеща още в първите седмици след интервенцията. Широко цитирано сравнително клинично проучване, проведено сред 50 пациенти („Вентрален минимално-инвазивен подход спрямо стандартен достъп“ по Bauer, Wohlrab et al. показват предимство на групата, подложена на минимално-инвазивна операция по отношение на подкатегориите болка, Harris-Hip Score, походка, активност, както и в обща стойност - сбор по Harris-Hip Score от 3 до 10 дни след хирургичната операцията.
Резултатите след 6-12 постоперативни седмици не показват други съществени разлики. Изводът е, че минимално-инвазивния подход може да бъде по-щадящ за пациента непосредствено след операцията, но не съкращава значително общоия педиод на постоперативна рехабилитация и възстановяване.
В подобно изследване разработка на Murphy, обхващащо над 100 последователни пациенти във всяка група, се установява значимо подобрение по маркера на Merle-d’Aubigné до шест седмици след интервенцията, в полза на групата на минимално инвазивната процедура. След 12-тата седмица обаче резултатите показват, че няма разлика между МИП и стандартния подход.
Изследванията показват, че при минимално-инвазивна процедура също така стационарният престой е съкратен значително.
Сред другите плюсове на МИП е фактът, че при интраоперативното запазване на залавните места на сухожилията за костта се съхраняват механорецепторите, разположени там. Това спомага да не се нарушава проприоцепцията на лекуваната става. Това се проявява в по-добро усещане на ставата, както и функционално по-добър краен резултат при периода на рехабилитация.
Какви са рисковете при минимално-инвазивните процедури при еднопротезиране на тазобедрената става
Въпреки че дава добри резултат, минимално-инвазивните процедури не са панацея и носят в себе си известен риск от усложнения. Такива могат да са например грешно позициониране на импланта и грешно позициониране на компонентата на ацетабулума и на стеблото. Причината за това се търси в ограничената видимост и затрудненото изобразяване на важните анатомични структури при операция с минимална инцизия. В дългосрочен план вследствие на тези усложнения могат да се появят ранни разхлабвания на вътрешната протеза.
Изследвания показват и по-висок дял на луксациите и перипротетичните фрактури. В някои случаи ограничената видимост и намалена интраоперативна ориентация стават причина за наранявания на заобикалящи структури като например прилежащи нерви и съдове.Пациентите съобщават за оплаквания от (временни) хипестезии на латералната част на бедрото в областта на нерва.
Що се отнася до загубата на кръв по време на операция – актуални сравнителни проучвания не отразяват съществени разлики между минимално-инвазивната и традиционната техника.
Препоръчани клиники за такъв тип заболявания
