Social Healthcare Network - Cares for your Health

Какво представляват изкуствените тазобедрени стави (ендопротези)? Как и при какви случаи може да се прилага тазобедрено ендопротезиране?

Изкуствените тазобедрени стави са сред най-често срещаните медицински импланти. Тазобедрената ендопротеза се имплантира дълбоко между мускулите, на мястото на естествената тазобедрена става, която е увредена и не може да изпълнява правилно функцията си. Уврежданията на тазобедрената става могат да са много болезнени и да инвалидизират засегнатите от различни заболявания или травматични увреждания. Ендопротезирането идва на помощ тогава, когато са налице сериозни индикации за увреждания на естествената става.

Съвременната медицина и хирургия разполага с различни предимства, които позволяват на лекарски екипи и пациенти да избират измежду няколко вида ендопротези.

Какви видове тазобедрени ендопротези има

Съществуват еднополюсни и двуполюсни (тотални) тазобедрени ендопротези. При еднополюсните се подменя или само хрущяла на бедрената глава или цялата бедрена глава. При двуполюсните тазобедрени ендопротези се подменят и бедрената глава, и износената ставна повърхност на ямката на засегнатата тазова кост.

Практиката показва, че по-разпространени са тоталните (двуполюсните) протези. Съществуват много „модели“ тазобедрени импланти, разработени с различни технологии и материали, но всички ендопротези се състоят от едни и същи компоненти (съставни части):

• бедреното стебло е удължена част (изработена от специализирани метални сплави) която влиза по дължина в канала на бедрената кост.

• бедрената глава е сферична, изработена също от метални сплави или керамика и се съчленява на върха на бедреното стебло
• тазовата капсула е полусфера, която замества ацетабулума (ставната ямка, покрита със ставен хрущял) на таза.

Тазовата капсула се изработва от специална метална сплав или определени видове високоустойчива пластмаса (полиетилен). Бедрената главичка влиза в нея, като в контактната повърхност между двете части се осъществяват движенията на новата става.

Вътрешната повърхност на тази капсула може да е покрита с метал или сполиетилен. Конструкцията е предвидена така, че да осигурява условия на минимално триене между бедрената главичка и тазовата капсула. Резултатът от това е минимум износване на изкуствените повърхности.

В изкуствената ставна повърхност могат да контактуват различни материали - метал с метал, керамика с метал, керамика с полиетилен, метал с полиетилен и други комбинации.

Тотална бедрена ендопротеза

Двустранното (тотално) тазобедрено ендопротезиране – процедура, позната като алопластика - представлява сложна хирургична интервенция, при която износената ставна повърхност на ацетабулума (тазовата ставна ямка), износената ставна повърхност на бедрената глава, бедрената глава и част от бедрената шийка се премахват напълно, като на тяхно място се поставят (имплантират) компонентите на изкуствена тазобедрена става. Тези елементи се „сглобяват“ вътре в тялото.

Има няколко варианта на на закрепване на бедреното стебло и тазовата капсула към естествените кости (бедрена и тазова). Двата най-разпространени и надеждни варианта са механично закрепване(с винт или вбиване – т.нар. „прес-фит“) и фиксация с костен цимент.

Механична фиксация и циментно закрепване

Механичното закрепване става с навиване на резба или чрез т.нар. press fit - или плътно прилягане, „вбиване“. Външната повърхност на капсулите с плътно прилягане или вбиване е изработена от специална микропореста материя. Тази повърхност подпомага врастването на новата кост на мястото на контакта между тазовата кост и тазовата капсула на ендоимпланта.

При механично фиксиране се ползват един или няколко специални винтове. При циментно закрепване капсулата се залепя за предварително обработен ацетабулум на таза чрез специален костен цимент – полиметилметакрилат. Този материал преминава от пластично в твърдо състояние при определени условия.

Костният цимент навлиза в порестата повърхност на тазовата кост. След втвърдяването се този цимент става много здрав и осигурява голяма контактна площ между тазовата капсула и костта.

При бедрените стебла механичното закрепване се осъществява чрез техниката на плътното прилягане - вбиване или т.нар. "press fit". Стеблата са покрити със специална микропореста материя, която подпомага врастването на новата кост.

Циментното закрепване се прави като костният цимент се въвежда в бедрения канал. Предварително се прилага специална обработка, която подпомага устойчивата фиксация на стеблото на протезата за бедрената кост.

Безциментното (механично) закрепване на тазобедрената ендопротеза се препоръчва при по-младите и двигателно активни пациенти. Правилно закрепените безциментни протези издържат по-дълго в сравнение с тези, закрепени с цимент. Въпреки това циментното закрепване се препоръчва при възрастни и с ниска двигателна активност пациенти, както и при болни с влошена костна структура ( остеопороза).

Прилагат се и хибридни методи за закрепване на тазобедрените ендопротези. В някои случаи тазовата капсула може да се закрепи механично, а бедреното стебло - с костен цимент.

Какво представлява изкуствената колянна става?

Изкуствените колянни стави представляват едни от най-често срещаните ортопедични медицински импланти. Колянните ендопротези биват няколко различни вида. Делят се на уникондилни и тотални колянни ендопротези (импланти). В първия случай се подменя хрущяла на коляното, както и част от костта, докато при тоталните ендопротези на коляното се подменя както хрущяла и част от костта на външния и вътрешния отдел на ставата (намиращ се между бедрото и големия пищял), така и хрущяла и част от задната повърхност на капачката на засегнатото коляно.

Статистически погледнато по-често срещани в медицинската практика са тоталните ендопротези на колянната става.

При тези процедури протезирането на капачката на колянното често въпрос на избор и преценка на лекуващия лекар-хирург.

Тоталните колянни изкуствени стави са изградени от следните основни съставни части:

• бедрена част - компонент, имитиращ формата на долния край на бедрената кост; изработва се от специални метални сплави
• тибиална част - метална плочка от сплав; закрепва се в горната част на голямопищялната кост на подбедрицата
• пателарна част - има кръгла форма и е изработена от метал и пластмаса (полиетилен); с нея се подменя (по избор) увредена ставна повърхност на капачето на коляното

• инлей или пластмасова вложка (англ. "inlay") - плочка, поставяна м/у бедрената и тибиалната част; по своя релеф тази компонента наподобява повърхността на горния край на тибията – т.нар. тибиално плато. Инлеят се изработва от полиетилен. Върху него се приплъзва бедрената компонента на протезата.

Закрепването на полиетиленовата вложка към тибиалната част (компонента) на протезата става чрез фиксиран или подвижен (мобилен) инлей.

Тоталните колянни ендопротези се делят на такива със и без запазване на задната кръстна връзка. Протезите със запазване на задната кръстна връзка се препоръчват при леки увреждания на ставите. В случаите на тежко увредено коляно се препоръчват импланти без запазване на задна кръстна връзка.

Липсата на тази връзка се компенсира с полиетиленова вложка с характерна форма, както и чрез бедрената компонента на ендопротезата. Изкуствената колянна става е сложно протезиращо устройство, което има за цел да наподоби максимално сложната естествена биомеханика на човешката колянна става.

Стентът (на английски: stent) е един от най-често прилаганите медицински импланти. Представлява малка тръбичка от метал или пластмаса, която се поставя вътре в артерия, кръвоносен съд или друга (куха) структура в човешкото тяло, например в хранопровод или уретра и др. Основната задача на стента е да държи кухината отворена. Процедурата за поставяне на стент в тялото е минимално инвазивна и е още известна като „стентиране“. Това е нехирургическа интервенция (операция), която има за цел да възстанови и подобри проходимостта на артерия или друга проводяща кухина.

Поставянето на стент е една от най-революционните процедури в медицината през последното столетие. Благодарение на този прийом днес се лекуват безпроблемно и безкръвно заболявания и състояния, които са били свързвани с висока смъртност само преди няколко деситилетия.

Първата медицинска употреба на коронарен стент е документирана през 1986 година. Тогава Жак Пуел и Улрих Сигварт имплантират стент на пациент във Франция. Целта е да се избегне запушването на коронарна артерия, а резултатът се оказва успешен.

Една година по-късно - през 1987 година – Хулио Палмаз и Ричард Шатц имплантират малък стент от чист метал на пациент в Германия. Откритието им води до намаление на риска от повторно стеснение на кръвоносен съд (известно като рестеноза) с най-малко 10%.

Известно е, че много други лекари са работили по един или друг вариант на подобно устройство (медицински имплант). Въпреки това първият официално одобрен за медицинска употреба стент е този на Чезаре Джантурко и Гари Рубин.

След откриването и въвеждането този метод се провеждат редица изследвания и проучвания в тази насока. Целта им е подобряване на качествата, функционалността, безопасността, трайността и профила на самия стент, както и общото намаляване на риска от рестеноза и други странични и нежелани реакции. Развитието на технологията и добиването на опит дава резултат, като процедурата позволява да се удължи и подобри значително качеството на живот на пациентите, страдащи от различни стеснявания на кръвоносните съдове, а в последствие и други заболявания и състояния.

Какви видове стентове се използват в медицината?

Съществуват няколко основни видове стентове: болшинството от тях са изградени от метални или пластмасови нишки, но някои са специфични. Такива например са стентове с лекарства, спирали или емболизационни койлове (coil), както и стент графтовете - ендопротези, които се ползват в по-големите артерии с цел ендоваскуларно лечение на аортната дисекация.

Стентовете с лекарство са покрити с лекарствен препарат, който предпазва артериите от повторно запушване.

Кога се прилагат стентовете?

Стентирането може да се прилага при лечение на заболявания и състояния в резултат от стесняване или увреждане на кръвоносните съдове.

Стентове се прилагат при:

• Коронарна болест на сърцето (ангиопластика и стентиране на сърцето)
• Периферна съдова болест (ангиопластика и стентиране на периферните артерии)
• Стеноза на реналната артерия
• Аневризма на коремната аорта
• Стеноза на каротидната артерия

Стентовете имат и други приложения, като например при:

• Стеснена или увредена уретра (утретрална стиктура)
• Аневризми, включително аневризми на торакалната аорта
• Стеснени жлъчни канали
• Блокиране на дихателните пътища

Защо стентовете са предпочитани при лечение на тези проблеми?

Стентовете имат малък напречен профил, много висока гъвкавост, която им позволява да се приспособявт към извити артерии, жлъчни канали и други. Установена е висока биосъвместимост между материалите, използвани за изграждане на стента и човешкия организъм. Стентовете имат голяма радиална якост, благоприятни радиографски свойства (използват се непрозрачни за рентгенови лъчи маркери в двата края на стента), имат атравматични ръбове за превенция на травми по стената на артериите, съществува възможност за повторно стягане на стента, както и за репозициониране по време на имплантиране. Някои стентове имат полиуретаново покритие, което предотвратява туморните враствания. Всички изброени характеристики спомагат за безопасността и добрите резултати от прилагането на този вид медицински импланти.

В зависимост от техните структурни особености могат да се обособят различни видове стентове. Най-често прилагани са металните и отделящите лекарства стентове. Основният недостатък на първите е възникването на рестеноза в рамките на шест месеца до една година от поставянето им, което обичайно налага повторна интервенция (стентиране).

Освобождаващите лекарства стентове са покрити с различни медикаментозни субстанции, които намаляват риска от рестеноза и стеснение на съответния съд. Под 10% от пациентите с медикаментозен стент се нуждаят от повторна интервенция (стентиране).

Стентовете с медикаменти намаляват значително нуждата от повторение на процедурата при пациенти със захарен диабет. Тези пациенти са считани за рискова група за развитие на стеснение на съдовете.

Внимание!

Важна особеност е необходимостта от прием на препарати като ацетилсалицилова киселина (аспирин) и тромбоцитни антиагреганти (прасугрел или клопидогрел) с цел предотвратяване на риск от тромбози, които често свързани с манипулацията и самия стент.

Едни от най-модерните и иновативни технологии в стентирането са биорезорбируемите (биологично разградими) стентове. Те се произвеждат от различни материали, които се разграждат след определен период от време, като по този начин намаляват риска от тромбоза.

В зависимост от локализацията на съответния стент се различават няколко вида:

• Коронарни стентове
• Васкуларни стентове
• Стент графтове
• Уретрални стентове
• Езофагеални стентове
• Жлъчни стентове
• Отводнителните стентове при глаукома
• Дуоденални стентове
• Панкреатични стентове
• Стентове на дебелото черво

Как и къде се прилагат стентовете?

Най-широко е приложението им в съдовата хирургия. Стентовете се ползват за лечение на:

• Коронарна съдова болест
• Периферна съдова болест
• Ренална хипертония
• Заболявания на каротидните артерии.

Прилагат се успешно при пациенти с висок риск от запушване на артериален съд. Стентирането осигурява отпушване на засегнатите съдове, облекчаване на симптоматиката (болка в гърдите), възстановяване на нормалното кръвообращение и общо намаляване на риска от инфаркт на миокарда (или лечението му при вече прекаран инфаркт), инсулт, аневризми и други.

Поставянето на стент се извършва чрез ангиопластика. Допълнително могат се назначават медикаментозни средства. Това се прави в зависимост от състоянието на пациента, неговата диета, физическа активност, вредни навици и други фактори.
При ангиопластиката съществуват различни методи, но най-често и широкоразпространено се ползва т.нар. „балонна“ ангиопластика. При нея след осигуряване на проходимостта на съда се прикрепя самият стент.

Какви са рисковете?
Основните рискове при поставяне на стент се свързват с някои от следните особености на метода:

• Стентът е чуждо тяло, което предизвиква засилено образуване на съединителна тъкан и повишава риска от повторно запушване и/или реоклузия на третирания съд.
• Повишен риск от образуване на кръвни съсиреци и тромбемболизъм.
• Разрастване на плътна гладка мускулна тъкан в лумена на стентирания съд, което може да предизвика рестеноза.
• Репозициия и дислокация (разместване) на стента.
• Инфекция.
• Други рискове.

Редица фактори като общото здравословно състояние и имунен статус на пациента, приемът на определени медикаменти, наличието на придружаващи заболявания, алкохолизъм, тютюнопушене и други могат да оказват влияние върху крайния очакван резултат при индивидуалния пациент.

Пейсмейкърът, наричан още електрически кардиостимулатор, е медицински имплант-прибор, който въздейства на ритъма на сърцето. Неговата основна задача е да поддържа сърдечния ритъм на сърцето на пациенти с аритмия.

Италианецът Луиджи Галвани е първият учен, изследвал задълбочено способността на електрическия ток да въздейства и активира мускулите в човешкото тяло. Въздействието на електрическия импулс върху сърцето е в основата на дизайна на сърдечните пейсмейкъри, използвани широко в медицината днес.

Първият имплант, стимулиращ сърдечната дейност е дело на екип шведски учени и е разработен през 1958 година.

Сред най-честите причини за ползване на пейсмейкър е сърдечната аритмия.

Какво представлява пейсмейкърът?

Пейсмейкър е медицински имплант (прибор), който е разположен в херметичен метален корпус с малки размери. В този корпус се помещава батерия и микропроцесорен блок.

Съвременните пейсмейкъри имат възможност да регистрират собствената активност на сърцето и се активират само при възникване на пауза или друг вид нарушение на ритъма или проводимостта. В такъв случай за определено време пейсмейкърът започва да генерира импулси, с които да стимулирана миокарда. Когато сърцето поддържа нормален собствен ритъм, пейсмейкърът не генерира импулси.
Има и импланти - пейсмейкъри с функция за честотно адаптиране, снабдени с датчик, който дава данни за физическата активност на пациента. Такъв датчик може да отчита ускорение или да определя моментната вентилация на дробовете, както и изменение на параметрите на електрокардиограмата. Така може да се увеличава или намалява сърдечния ритъм в зависимост от натоварването на пациента.

Модерните пейсмейкър устройства също така могат да събират и съхраняват данни за работата на сърцето на пациента. Чрез специален програматор лекарят може да чете данните и да ги анализира, като по този начин да назначи или регулира медикаментозно лечение, или да регулира параметрите на електрическо стимулиране. Проверката на пейсмейкъра се прави поне веднъж на полугодие.

Бивентрикуларен пейсмейкър

Бивентрикуларният пейсмейкър е вид пейсмейкър, който води ритъма на двете сърдечни камери, като осигурява синхронизирането на съкращението на сърдечния мускул при аритмия. Този имплант значително подобрява прогнозата при наличие на диагностицирана сърдечна недостатъчност.

Показания за поставянето на такъв пейсмейкър са:

• Умерена и тежка сърдечна недостатъчност, неповлияна от лекарствата
• Проводни смущения и нарушения на сърдечната дейност
• Риск от сърдечен арест

Как се поставя пейсмейкър

Пацинетът се поставя под упойка и се включва се към апарат, контролиращ основните жизнени показатели. Прави се местна анестезия и се дезинфекцира мястото на операцията. В областта на гръдния кош (под ключицата) се прави разрез, през който проводниците се въвеждат във венозен съд, като обикновено се ползва рентгенов контрол за прецизност.

Два от проводниците се поставят в дясното предсърдие и дясната камера, докато третият се въвежда във коронарния синус. От там той води ритъма на лявата камера. Единият край на проводниците е в миокардния мускул, докато другият е свързан с пулсов генератор.

Батерията на пейсмейкъра е разположена в областта на гръдния кош. Всички проводници се свързат с генератора след надлежна проба, при която се предизвиква индуцира сърдечна контракция докато пациентът е още под упойка.

Следва проверка на изправността на цялата система, след което проводниците се свързват с генератора, като ритъмът на импулсите се определя индивидуално за пациента.

Нека разгледаме и някои от останалите протези, медицински импланти и ендопротези, които се използват в медицината.

Инсулинова помпа

Инсулиновата помпа е малко, компютъризирано устройство, създадено специално за диабетиците. Това устройство въвежда подкожно необходимата на пациента доза инсулин. Инсулиновите помпи улесняват значително живота на болни от захарен диабет тип I, а в по-малка степен и на захарен диабет тип II. Имат малък, компактен размер и редица други характеристики, които ги правят предпочитани и сравнително широко разпространени. Инсулиновите поми имат дистанционно управление, прецизна дозировка, програмирана памет и различни опции за дозиране на инсулина. Проучване на американския „Научен вестник за диабетните науки и технологии“, направено през 2010 г. установява, че инсулиновите помпи са по-известни дори и от инсулиновите писалки сред американците с диабет тип 1, като 20% от болните използват такова медицинско устройство ежедневно.

Инсулиновата помпа има просто устройство. Чрез бутоните се регулира количеството инсулин, а дисплеят доставя информация за избраната доза. Чрез пластична тръбичка хормонът прониква през кожата посредством малка игла или канюла и достига мастната тъкан. Малък мотор избутва инсулина от резервоар с вместимост около 3 ml към тръбичката, а оттам през иглата – в организма. Иглата може да се постави в тези части от тялото, които са подходящи за инжекционни апликации, като се препоръчва периодична смяна на мястото на въвеждане (през 2 – 3 дни), подобно на традиционните инсулинови инжекции.

Помпата може да се закача за колани, малки торбички или джобове на различни части на тялото – коремна област, ръка, бедро и др. Разработени са и друг вид помпи, които работят на същия механизъм, като се закрепват директно върху кожата.

Кохлеарен имплант (слухов апарат)

Кохлеарен имплант е електронно устройство, което помага на загубилите слуха си да чуват. Има външни и вътрешни части. Имплантът не възвръща нормалния слух, а само го имитира, като стимулира директно слуховия нерв с електрически импулси. В България често за използва и внесеното от немски (Cochleaimplantat) "кохлеарен имплантат" както и "кохлеарен имплантант".

Външен звуков процесор приема звуковите вълни от околната среда и ги предава на вътрешната част. Приемателят в черепната кост над ухото преобразува звука в електричество и го предава към кохлеата. Електродите в нея са в пряк досег със звуковите рецептори. По този начин електрическият импулс заобикаля увредените части в средното или вътрешното ухо, достига до слуховия нерв, пътува по него и се обработва от мозъка.

Речевият процесор - в зависимост от марката и модела - се зарежда с две или три еднократни батерии тип 675, батерия АА или със собствена акумулаторна батерия. Колко често се сменят батериите зависи от много фактори, като един от тях е настройката на процесора. Повечето потребители дават сведения за изтощаване на батериите на всеки два или три дни, като акумулаторните траят по-малко от еднократните.

Клинична пътека № 117: Кохлеарните импланти в България

Кохлеарни имплантации в България се извършват от 1999 г, когато проф. И. Ценев от МБАЛ "Царица Йоанна" имплантира такъв на деветгодишно момче. Първоначално пациентите сами заплащат импланта, но през 2005 г. Националната здравносигурителна каса поема закупуването му и имплантацията за лица под 18 г (клинична пътека № 117).[10] За здравноосигурени възрастни НЗОК покрива само операцията и престоя в болница. Тъй като малко пълнолетни българи със силно увреден слух могат да си позволят цената, която надхвърля 36 000 лв, мнозинството имплантирани в България са деца с предречева глухота, а опитът в имплантацията и рехабилитацията на пациенти в зряла възраст е ограничен.

Имплантации се извършват в София във Военномедицинска академия и МБАЛ "Царица Йоанна" (бивш ИСУЛ) с продуктите на два от трите световнопризнати производители на импланти: Cochlear (Австралия) и MED-EL (Австрия). От 2014 г. кохлеарни имплантации се извършват рутинно и в Тракийски център по кохлеарни имплантации към МБАЛ "Тракия" Стара Загора от Доц. д-р Петър Руев, д.м.

Външни протези

Протезата е термин, използван в медицината. Означава изкуствена функционалноподобна човешка част, която замества лисваща или отстранена от тялото такава поради заболяване.С помощта на механични устройства, свързани с човешките мускули и скелет и управлявани от нервната система на човека, протезите заменят липсващите части от тялото и подпомагат човека да изпълнява моторни функции, необходими за съществуването му. Така загубата от травма, тежко нараняване или заболяване се преодолява и човешкият индивид се социализира по-лесно и е възможно да изпълнява определени трудови дейности. Протези се поставят и на индивиди, които по рождение нямат част от тялото или е необходимо да се допълни някаква част, за да функционира по-добре.

Протези извън тялото

Това са протези, заместващи крайници, което е обект на ортопедията. Протезите се конструират в зависимост от травмата и заместват целия крайник или част от него. Сложната кинематична функция на ръката и крака се възпроизвежда трудно, даже и със съвременни средства от механиката и електрониката с микропроцесорно управление. Но вече се произвеждат протези, макар и скъпи, имитиращи добре липсващия крайник.

За изработването на такива протези се използват дърво, метал, кожа, латекс, PVC.

Протези в тъканта на тялото

Това са протези, които са поставени като тъкан в човешкото тяло и са обградени с друга тъкан. Наричат се още отворени протези. За крайниците характерни примери са протезите в колянната и тазобедрената става, поставени чрез хирургическа операция.

Дентални импланти и зъбни протези

Поставят се в устната кухина. Заместват липсващи зъби и са обект на лечение от денталната медицина. Най-простата протеза е неподвижното протезиране с зъбна коронка. По-сложни са зъбните мостове, които се фиксирани частични протези и подвижните частични или пълни протези на горна и долна челюсти. Съвременно направление е и поставянето на имплант на мястото на изваден зъб.

За протезиране се използват зъболекарско злато, метал, металокерамика и специализирани материали за протезиране, биологично поносими от човешкия организъм.

Сърдечни протези

Поставянето на сърдечна клапа или други изкуствени средства за нормално кръвообращение почива на принципа на отворената протеза, т.е. функционира в човешкото тяло съвместно с другите мускули и органи.

Козметични протези

Отворени протези са и тези, които заместват орган или част от него, без да изпълняват неговите функции. Такива са протезите, имитиращи око, ушна мида или нос, поставяни в човешкия череп. Пластичната хирургия също използва импланти за постигане на определени нови форми на тялото.

Източник: Wikipedia

Вижте повече информация и подробни статии на здравна тематика само в MediKa.bg - Здравната социална мрежа